На лов

Денят започна със студ. Сутринта си бях облякъл всички дрехи, с които пристигнах в Африка.

С Миро се надявахме на торта или в краен случай на леопард, но по обяд увиснахме да дремем при едни гладни лъвове.

След като видяхме как лъвовете убиха онова теле, с Миро не смеем да заспим в колата. Джеймс си дреме… Ама ние не смеем. Както каза Миро преди да задреме – недей да да заспиваш и ти, че като знам кво стана с телето, ако вземат да дойдат, даже няма и да врекна… Да видим…

Лъвовете, всъщност бяха 4-5 лъвици с още толкова на брой малки и определено бяха гладни, защото непрекъснато се оглеждаха, и въпреки силното слънце, не задрямваха за повече от минута две.

Ние решихме, че ще чакаме заедно с тях. В началото бяхме общо три коли, но на околните скоро им писна и си тръгнаха. Под жаркото слънце останахме само ние и гладните лъвове. Как да не ти се прииска да дремнеш… От време на време идваше по някоя кола със заблудени туристи, решили, че след като стоим там и не се местим, значи има нещо много интересно. А то лъвове.

Около 12 всички коли изчезнаха. До където ни стигаше погледът, имаше само трева и някой друг храст.

По едно време, на около два километра от нас в маранята изплуваха жирафски силуети. Възрастни жирафи с малките си.

Тактиката на жирафите е да си зарежат малките насред полето, където от далеч можеш да следиш за опасности, а възрастните животни да похапват листа от дърветата в околните горички.

Ние се поразбудихме и започнахме да залагаме дали лъвовете ще видят жирафите, дали са баш толкова гладни, че да им се пробват и дали ние ще имаме късмета да видим цялото това нещо.

За нас с Миро разстоянието между лъвовете и жирафите беше твърде голямо, но Джеймс каза, че стига лъвиците да ги видят, ще са там за нула време.

В един момент една от лъвиците вдигна глава и се загледа в посока на жирафите. След малко и останалите се зазяпаха натам и явно започнаха да пресмятат колко време ще им трябва и от къде да минат за да похапнат някое жирафче. Ние също се разбудихме. След десетина минути на смятане тръгнаха.

Според мен и Миро имахме достатъчно време, но Джеймс, който знаеше какво прави, даде газ с идеята да изпреварим лъвовете и да чакаме при жирафите.

Лъвовете определено отиваха към тях. За целта трябваше да прекосят малка рекичка с големи храсталаци по бреговете ѝ и беше доста неясно от къде ще излезнат. Ние също я прекосихме на порядъчно разстояние от жирафите и започнахме да оглеждаме брега за появата на лъвовете.

Жирафите се бяха пръснали, като бяха оставили един възрастен с малките, а останалите похапваха от храсталаците покрай рекичката.

Лъвовете се появиха доста по-далеч от там, където очаквахме да излезнат и се запътиха към потенциалния си обяд. Ние вече бяхме понатрупали голямо количество адреналин и си представяхме лъвове върху жирафи, вирнати крака, ревове и кървища…

За наше съжаление, за съжаление на лъвовете и за радост на жирафите, един от възрастните, който пасеше храсталаци по брега на рекичката, забеляза хищниците и се втурна към малките жирафчета. Лъвовете също хукнаха натам, ние след тях, малките жирафчета и те побягнаха и в един момент всички хвърчахме в различни посоки из саваната. Първи се отказаха лъвовете. Жирафите бяха достатъчно умни да не спират, а ние, понеже нямаше как да се разчекнем на две, останахме с жирафите да им направим по някоя снимка.